Черните писти имат нещо почти митично. За едни са цел и доказателство, за други – причина да изучават картата на пистите до най-дребния детайл. Дълги години аз принадлежах към втората група. Докато едно спускане в Leogang не промени всичко.
Да започнеш да караш ски по-късно
Аз започнах да карам ски едва в двадесетте си години. Не като дете, не естествено и играейки, а по-късно – по-съзнателно, но и по-предпазливо. В началото допуснах една класическа грешка: взех твърде малко уроци. По-късно поправих това и неведнъж съм писал колко важно е обучението, независимо от възрастта.
Липсата на стабилна основа се усещаше дълго време, особено когато теренът ставаше по-стръмен. В такива моменти техниката ми не винаги беше достатъчна и това пораждаше напрежение. Изводът беше ясен: уроците не са временна мярка, а дългосрочна инвестиция.
Съзнателното заобикаляне на черното
Черните писти бяха нещо, което години наред избягвах напълно осъзнато. Предпочитах дълги, понякога скучни обходни пътища, вместо директно черно спускане надолу. Планирах ски дните си така, че никога да не се озова на черна писта „по неволя“. Картите на пистите се изучаваха внимателно, алтернативите се подбираха прецизно.
Това ми даваше спокойствие. И ако съм честен – тогава имах нужда точно от това спокойствие.
Психологическата бариера
Преди около 3 сезона нещо започна да се променя. Сина ми ми все по-често ме питаше дали няма да караме заедно черна писта. Той нямаше страха, който аз носех толкова дълго – и това не беше случайно. Благодарение на уроци още от ранна възраст, техниката му беше стабилна, а с инструкторите си вече беше карал черни писти.
И аз самият междувременно бях напреднал значително. Сините и червените писти, дори при лоши снежни условия или голяма натовареност, вече не представляваха проблем. Неща, които преди ме напрягаха истински, бяха останали в миналото. И въпреки това психологическата бариера си стоеше.
Не защото не можех. А защото толкова дълго бях избягвал черното, че му бях придал почти символична тежест.
Leogang – моментът на пречупване
Промяната дойде на сравнително кратка черна писта в Leogang – долното спускане към лифта Asitzbahn. Не чудовище, но все пак черна писта си е черна.
На върха си дадох време. Припомних си техниката, фокуса, позицията на тялото. Без бързане, без доказване, без геройства. След четири завоя се случи нещо неочаквано: онзи момент, в който всичко „щраква“. Ясно, просто и категорично усещане: мога.
Останалата част от спускането беше внимателна, контролирана и плавна. В последния участък просто се оставих да се плъзна надолу, с усмивка, която трудно можех да скрия.
Черно, но с мярка
По време на същата ваканция повторих тази писта още няколко пъти. Напрежението постепенно отстъпи място на увереност. Оттогава вече не изучавам картите на пистите, за да избягвам черните участъци на всяка цена. Само това усещане беше малка победа.
И не – не съм се превърнал в скиор, който търси само черно. Все още карам предимно по сини и червени писти, и това е напълно съзнателен избор. Но една-две черни писти на ден вече носят удоволствие и удовлетворение. Предизвикателни, технични и психически стимулиращи – стига да не определят целия ски ден.
А при теб как е? Избягваше ли дълго черните писти, или винаги са били любимата ти част от планината? Ще се радвам да споделиш опита си.
